Зовът на сърцето

/по идея на видео клип/

Мария Лозева

Днешният залез…
Ноември превърна извора в тънка резлива струя, завиваща се с листа от бреза, за разлика от юли, който беше го прогонил дълбоко в земята. В мократа пръст стъпките на елена бяха станали океан за мравките, а ветрецът измерваше плътността на водата, като я побутваше закачливо. Залезът изминаваше краткия си път и през прозореца навлизаше нощта.

Зачетена в увлекателния разказ на Агата Кристи, чиято героиня предъвкваше лепкава целувка, Велислава не усети как буквите постепенно се сляха със залеза. Мисълта й се пренесе към шоколадовите бонбони с коняк, които кротко стояха на шкафчето. Протегна наедрялото си тяло, отвори кутията, лапна един и прогони тъмнината, като запали лампата. Искаше й се да пийне чаша „Метакса“, но не трябваше, беше й забранено. Оставаха броени дни, докато роди. На вратата се позвъни. Третото посещение за днес. Погледна часовника – все още беше рано.
Пред нея стояха мъж и жена на видима възраст към петдесет. Усмихваха се с онази причудлива усмивка от кривите огледала. По-добре да приеме фалшивата усмивка, отколкото скритата тайна.
– Ние сме по обявата! – театрално отсече жената.
– Влезте! – Велислава посочи към хола.
Двойката седна плътно накрая на дивана и той като че ли се издължи. Жената сложи прилежно длан на коляното на мъжа. Той леко се приведе напред.
– Ние по обявата… – повтори мъжът.
– Имате ли деца? – Велислава гледаше повече към свилата се от годините жена.
– Син и дъщеря – отговори тя.
– И те нямат нищо против?
– Да, те са самостоятелни, независими! – мъжът се умори да държи изкуствената усмивка и отпусна устни. – Ние обещаваме… – погали показно дланта на жената.
– А имаме и опит! – пресече го тя.
– Ще бъдем много отговорни родители! И ще го обичаме като свое!
– Не се съмнявам! Терминът ми е след една седмица. Обадете се!
Станаха и тя ги изпрати. Раздели се с облекчение от досадната изкуствена усмивка и прикрития заговор между двамата.
По невнимание бутна чашата с кафе върху кадифената покривка. Добре, че беше маслено зелена, та тъмното петно й подхождаше. Не се ядосваше като направеше беля, напротив, търсеше да открие знак от случилото се. Петното приличаше на черна сълза върху мъртво зеленото лице на кръглата маса. Явно нощта ще е тъжна. Все още я спохождаше миналото. Мъжът й изискваше от нея да има еднакви с неговите интереси, за да са сходимо и равновесно семейството. Но тя не прие да се пренебрегва постоянно заради него и се разделиха. Научи се да живее сама.
Задвижи се бавно в сумрачния хол, като се подпираше с ръце ту за стената, ту за масата. Краката пак бяха отекли. Подуването бе болезнено, затова ги повдигаше трудно, а като седнеше винаги бяха на табуретка.
Утрото я завари с разрошени коси. Дългата до пода синя рокля й служеше и за нощница, и за халат. Запари чай и сипа мляко. Обичаше ги смесени. Мъжът й негодуваше, че не се прави така. А за нея вкусът от билките се сливаше с млечните ензими и като пиеше, течността галеше приятно небцето. Чаят повдигна настроението й.
Когато забременя, казаха, че поема голям риск за себе си. Но не повярва. Тялото й започна да се подува необичайно бързо, бъбреците се оказаха непосилни да преработват отровите. Лекарите се опасяваха, че има опасност да не износи плода. А така й се искаше да стане майка, да усети това егоистично женско преживяване, несравнимо с нищо друго в природата. Затова остави детето. Ще издържи, тялото все още се подчиняваше на волята. Ще роди и ще гушне това сладурче в прегръдката си. Какво нещо е несъответствието, чувствата и волята искат едно, а тялото с органите решават друго. Като две бързи коли, които се разминават успешно, но знаеш, че едната ще катастрофира. По настояване на лекарите, трябваше да направи завещание и да избере най-подходящото семейство за осиновяване на детето в случай на…
Звънецът я стресна. На вратата стояха двама мъже. Високият със слабовато тяло и сресан до зализване перчем се извини:
– Малко е рано, но минаваме преди да отидем на работа.
По-ниският, с продълговато лице, мълчеше с вперен в нея зеленикав поглед, без да клепне. Ненадейно той подаде ръка да се ръкува. Велислава поде нежната длан, долови лекото стискане и се сети за рицарите, които се ръкували, за да покажат, че в ръцете си не държат кама. Тя не се притесни, даже й стана любопитно. Нима тази гейска двойка искаха нейното детенце? А как ли щяха да се справят с отглеждането му? Усмихна се на себе си и на тях. Ще използва тактиката на японците, няма да им откаже, а ще ги изпрати с обещание:
– Ще ми е приятно да Ви зарадвам! Пригответе си нужните документи и до една седмица ми се обадете… – справи се по най-добрия начин.
Ноемврийският вятър довея окапали листа до вратата и тя побърза да затвори. Вятърът не се разсърди, че го отблъснаха, долепи се до вратата и се сниши. Никой не можеше да повтори прегръдката му, ту нежно обещаваща, ту силно потупваща. Но непритворена, без преструвки и лицемерни докосвания.
Внезапен бодеж в кръста я накара да се превие от болка. Усети как нещо се стича от нея. Бързо отвори вратата. Мъжете все още бяха в двора. Повика ги. Подхванаха я и я качиха в колата. Гальовното заплитане на вятъра в косите накара дългите й кичури да се завират пред лицето и да затулват погледа. Нима това ще е последното явление, което ще долови. Ами светлината, ами студа, ами онзи топъл полъх на слънцето през лятото. Ще спрат ли сезоните за нея… Болките се усилваха. Лекарите грешат, тя ще живее, заради това дете.
В болницата тя роди, но не се събуди от упойката. Не успя да види рожбата си. Лекарите изпълниха завещанието й – да дари не само детето си, но и здравите си органи.
Минаха три месеца. Нейното момченце все още лежеше в детското отделение. Никое семейство не го искаше. Детето непрекъснато плачеше. Ревливото бебе дразнеше другите бебета и те често му пригласяха. Гласчето като ручей, цвърчащ между камъните, не спираше и нощем. И в съня си продължаваше да проплаква. Сестра Виолета често го люлееше в ръцете си, притискаше го до тялото си да го успокои, но малкото личице винаги беше тъжно и мокро.
– Това кресливо бебе ще си остане тука. Никой не иска беля на главата си. Я как пречи на останалите дечица! – мърмореше Зоя, санитарката.
– Зойче, твоята работа е да чистиш, не да обсъждаш бебетата – старшата сестра беше строга и не позволяваше подобни изявления.
Сестра Виолета взе малкото от креватчето, очичките му пак бяха напълнени кладенчета със синкава бистра водица. Ръчичките, стиснати в малки юмручета, се мятаха в такт с плача.
В отделението влязоха мъж и жена, несиметрична двойка. Ниската жена изглеждаше още по-ниска до слабата леко превита фигура на брадясалия мъж. Те огледаха децата. Жената видя детето в ръцете на сестра Виолета.
– Какво красиво бебче! Ще ми го подадете ли?
Сестрата протегна плачещото момченце към жената. То се размърда и като че ли по-силно се разплака. Неочаквано, мъжът направи една бърза крачка напред, застана пред жена си и рязко грабна детето. Плачът на бебето се засили. Ненадейно зимният вятър се блъсна в стъклото на прозореца и го отвори. Хлад повя из стаята. Мъжът стисна здраво ревящото пеленаче. Гушна го близо до сърцето си, за да не го продуха вятърът. Юмручетата полека се отвориха и розовите пръстчета се размърдаха. „Туп-туп-туп!“- сърцето на брадясалия мъж биеше равномерно. Той притискаше до гърдите си малкото телце, личицето на детето леко-полека се успокои, очичките блеснаха като сини мъниста. Заслуша се и вместо плач, малките устенца красиво се засмяха. В стаята настана вълшебна тишина. Плачът беше спрял. Детето пак сви юмруче, но в него стискаше пръста на мъжа.
Зад прясно зарасналата рана от операцията, подареното сърце на мъжа продължаваше да тупти нежно и с много любов.