В поредицата нова българска поезия Ви представяме един от най-изявените и най- талантливи съвременни автори Валентин Чернев.

Неговите творби ни водят по високите пътеки на човешките преживявания, на морала, на преходното и вечното.

Общувайки с неговите поетични творби, ние привнасяме в личното си битие ония емоционални измерения, необходими за психичното ни оцеляване. Философските и нравствени обобщения, високото художествено майсторство съставят богата поетична мозайка, която ни извисява духовно и емоцонално.

Да си пожелаем приятно четене и препрочитане…

Ивана Петкова

Валентин ЧЕРНЕВ е роден на 16 януари 1947 г. в Силистра. Следвал е българска филология в СУ “Кл. Охридски”. Работил е в редакцията на в. “Силистренска трибуна” и “Нова силистренска трибуна” от литературен сътрудник до отговорен секретар, оглавявал е общинското кабелно радио в Силистра.

От детските си години пише и печата поезия в местните и почти всички централни издания, радиото и телевизията. Носител е на орден “Кирил и Методий”, на наградата на СБЖ, на литературната награда “Златен клас”, на редица престижни отличия за поетично творчество. Има издадени 26 книги, 22 от които – поезия.

Член е на Съюза на българските писатели и на Съюза на българските журналисти.

АКО…

Ако светлата птица в небесната вис не се носи –
за какво е тогава небето сребристо?

Ако старият бряст не посреща в гнездото си коса –

защо въобще се разлиства?

Ако слънцето с бяла жарава не топли житата –

за какво ли изгрява?

Ако в светлите нощи не падат звезди на земята –

за какво са звездите тогава?

Ако Дунав не мие на моето палаво детство нозете,

ако в люспесто живо сребро не възвира,

ако вечност сред старото речно корито не свети –

за какво ли извира?

Ако тихият дъжд не пристига в небето, повикан

на тревите зелени от светлата пролетна жажда,

ако утринна свежест от бистрите капки не блика –

за какво ли се ражда?

Ако в жега заспива полето в безмълвие нямо –

за какво е ветрецът прохладен?

Ако мене на тази земя вековечна ме няма –

за какво ли светът е създаден?

АНАКОНДА

Мъгла – огромна анаконда – свива

гигантските си пръстени край мен

и моят ден се дави в тъмно-сиво,

и хърка хоризонтът удушен;

и пукат натрошени кости-клони,

и стене смазан върбалакът стар,

и мътно свети люспестата броня

на изпълзелия от Дунав звяр.

А змийската опашка се извива

и влагата по люспите сълзи,

сребрист корем в могилите отрива,

пълзи по нивите, по мен пълзи;

и вледенява храсти и дървета

атавистичен страх от древността,

а кожата на звяра мътно свети,

пращи на тъмното поле костта,

и шушне мокро в старите трънаци

невидимият бавен ход напред

с една недоловима змийска грация

и красота,

студена като лед.

Безкостна и безока,

но могъща,

мъглата влачи тежка сива плът;

поглъща всичко – тоя свят поглъща

и си пробива през полето път –

безмълвна,

безгръбначна,

безпощадна,

гигантска анаконда-исполин,

запътена през ветренското пладне

към старите блата на княз Сребрин,

където шушнат старите тръстики

е гние стар камъш от векове,

и Сребърското езеро я вика,

и езерната влага я зове.

Тук, в корените на камъша, сива,

на тежки пръстени ще свие гръд.

Мъглата-анаконда тук заспива

за дълги дни.

До следващия път,

когато, сепната от леден вятър,

събудена от змийския си сън,

ще вдигне мокро тяло над водата,

ще изпълзи, разсърдена, навън

и ще поеме, мачкайки полето,

по билото на идващия ден,

а влагата по люспите ще свети

и моят свят ще хърка удушен,

и ще изтръпва ветренското пладне,

додето тя до Дунав допълзи

и слезе в тъмните подмоли хладни,

където старият й сън сълзи

и тежко капе във водата мътна

– отровата на змийски зъб ръждив –

и анакондата-гигант преглътне

замръзналия свят,

погълнат жив.

Отдавна вече в Дунава не влизам

и плисне ли вълната – бързам вън

– блестят из дълбините змийски ризи,

мъглите спят в подмола змийски сън.

ДА ВЪРВИМ ТОГАВА

Сега съм в ъгъла на битието,

на крайчеца на тоя сив живот,

в голямото безвремие, в което

като в река пенлива няма брод.

А трябва някак си да го прегазя –

щом стигна оня бряг, ще съм спасен.

Пред мен се пенят мътните талази…

Дали пред мен? А може би у мен?

Но от къде да взема нови сили?

А и не е ли стар мираж брегът?

Дали наистина са се спасили

прегазилите времето отвъд?

Ще издържат ли дух, душа и тяло

на напора на мътните вълни?

Каквото имах – днес е овехтяло,

а есен младо жито не кълни.

Така е в ъгъла на битието –

умира тялото, духът е дим.

Но лъснала в нощта, душата свети.

Добре, душа! Тогава – да вървим!

ДУНАВСКО НОКТЮРНО

По небето струи светлината далечна

и потъва дълбоко сред речното синьо,

и галактики звездни, и пътища млечни

разчертават небесната здрачна коприна.

И луната живачно сребро разпилява

сред парцалени облаци в бисерна пяна,

и припламва мистичната звездна жарава

като дивна светулкова жива поляна.

Ти редиш на небето в старинната ваза

като древна, видяна на сън икебана,

шепа приказни светли звезди-тюркоази,

стръкче люляков мрак, клонка лунно ухание…

А над нас по небесния глобус невидим

немислими страни се редят очертани –

фантастични Голконди, баснословни Колхиди,

Атлантиди, потънали в дън океана.

Всяка нощ е вълшебна, но тази изглежда

като фея, дошла от легенди незнайни,

под луната – вретено със свилена прежда –

звезден вятър заприда небесните тайни.

И вретеното свети в среднощна позлата,

месечината плитки от злато заплита,

и смехът й момински трепти по листата

и целува света, и попива в тревите…

ГОРЧИВА ЛЮБОВ

Тази тиха китара на залеза ранен в мъглата

сякаш знае онази мелодия, толкова скромна –

беззащитната бяла мелодия, скрита в душата,

за която си мислех, че нищо отдавна не помня.

Тя е шепот на струни вълшебни, разплакани в здрача,

тя е пепел от огън, на който душата изгаря –

кой е казал, че бялата старост по залез не плаче,

кой е казал, че няма в сърцето безкрайни пожари?

Тази тиха китара налучква пътеката бяла

към онази история стара, без думи изпята.

Днес съм струпал в сърцето си хиляди думи заспали,

но я няма добрата история, скрита в душата*.

Бях се клел да мълча до последния миг от живота,

зная как бе наказан Анхиз* и безсмъртната Лара*,

но от вятъра бялата пепел ми влиза в окото

и не млъква, разплакана в здрача, оная китара.

Аз ще стисна в юмрука си вятъра, скитащ в тревите –

от студената пръсната пепел душата ми плаче;

ще попия със него до дъно тъгата в очите си

и ще чакам да свърши китарата, галеща здрача.

Тя разказва за някаква своя история стара,

в нея някого някой обича, а той си отива…

Ах, не знае ли друга мелодия тази китара?

Няма сладка любов! Всяка обич се ражда горчива.

________________

* “Думи без история” – стара песен на Едит Пиаф;

* Анхиз – бащата на Еней. Разгласил, че майка на сина му е

богинята Афродита, заради което бил наказан със слепота;

* Нимфата Лара – в римската митология Мута /Нямата/ –

разказала на Юнона за любовта на Юпитер към Ютурн,

заради което била лишена от реч.