За читателите на  електронното издание на в. България днес www.bulgariasimera.gr представяме накратко

писателката Николинка Вълкова.

Тя е позната на читателите с многобройните си публикации във вестника. Тук ви представяме кратка информация за авторката и един от новите ѝ разкази „Звъника“.

Николинка Георгиева Вълкова е от град Тутракан. Родена е на 18.03.1956 г. Работила е като химик, лаборант, художник-аранжор на витрини и моделиер в частната си фирма. След 12 години икономическа емиграция в Гърция, дало началото ѝ в литературното поприще, писането става нейна професия. Тя е единствения писател в България , назначен на трудов договор като такъв, с дадена пълна свобода за творческа дейност. Прави и предпечата на местния в.“Напредък“, собственост на работодателят ѝ – големият патриот и благотворител – Стив Хараламбиев.. Николинка Вълкова пише предимно романи. Вече има издадени шест от тях, като „Завръщане от ада“ е издаден и в Гърция. Автор е на романа за Баташкото клане „Когато боговете спяха“; „Сляпо наследство“; „Отмъщение от отвъдното“; „Безмълвни показания“; „Предсказано обвинение“; „Скръбна вест, както и два тома от трилогията „Пътят на невъзможното“. Написала две и подготвя трета документална книги в областта на генеалогията. Нейно дело е съставянето и художественото оформление на “ Алманах- Тутракан 2019″ с произведения на тутракански автори.

Николинка Вълкова

ЗВЪНИКА
разказ

-Бързай, Звънико, бързай! Този път моторницата може да мине близо до брега и да те видят… Да ме видят, те да ме видят, защото моите очи вече не виждат. Но слава на Бог все още чувам… Чувам даже думите изречени от преди много години, чувам ги ясно, сякаш… Ох, Звънико, пусти очи… пак не видяха драката…. А тя пустата избуяла, та още малко ще ми вземе и малкото зрение, което ми остана. Трябва да внимавам, да пазя очите си поне докато го зърна отново, пък после… после нека Господ ми ги затвори завинаги! – продължаваше да си говори сама на себе си Звъника, докато се изправи и с опипване се мъчеше да откачи скъсаната си фуста от бодлите на отрупания с розови цветчета шипков храст, в който се бе спънала преди малко. Две трънчета се забиха в ръката й, но тя бе свикнала – не за първи път тръни се забиваха в набръчканите й костеливи ръце. Шипковият храст остави още няколко дупки във фустата, да правят компания на старите, които Звъника отдавна се бе отказала да закърпва, не защото не искаше, а вече не виждаше да си вдене в иглата, пък и от година дори не знаеше къде я бе забола.
Пак забърза към стръмния бряг на язовира с надеждата този път да не закъснее и хората в моторницата да я видят или чуят. Още малко и ей го на, зърна го. Гладката повърхност на водата отразяваше блесналото слънце с хиляди трептящи проблясъци. Приличаха на звездите по небето, треперещи вероятно от страх от тъмнината, така както и Звъника трепереше от страх, откак остана сама в опустялото село. Само, когато богатите нови обитатели на селото идваха за по няколко дни, Звъника не се страхуваше. Радваше се, че може да размени с хора няколко думи, а не да си говори сама със себе си. Радваше се и за друго, от което тайно се срамуваше, но преодоляваше срама си и приемаше остатъците от храната, които й оставяха, когато си тръгваха. Иначе, щели да ги изхвърлят, защото не се знаело кога пак ще посетят вилата си в това далеч от София село, по-близо е била вилата им на Витоша, а по-лесно се стигало до другата – на морето. Тогава трапезата й бе пълна, като на празник от преди няколко десетилетия.
– Довиждане, бабо Звъника! Ще дойдем пак в Звъника, догодина, когато цъфне звъниката, та да си наберем. Нали затова е кръстено селото Звъника, заради едрата и ароматна звъника, която расте в изобилие тук.
– Да… името на селото… и заради билката може да е кръстено така, но… заради друго е получило това име, заради друго… Какво знаете вие?…
– Като дойдем другия път да не забравиш да ни разкажеш за село Звъника, пълно със звъника! – усмихна се красивата стопанка на хубавата вила, на която баба Звъника така и не можа да запомни името – едно такова чуждо и засукано. – А сега довиждане и от време на време понаглеждай вилата! Не, че някой ще се дотътри до това пусто село, дето и пътя вече е обрасъл с тръни, но за всеки случай…
– А може ли да Ви помоля за нещо?
– Кажи, бабо Звъника!
– Кога дойдете другия път, донесете ми един плик, хартия и молив, че да ми напишете едно писмо… до сина ми…
– Ще ти донесем, бабо Звъника, що да не ти донесем!
Така и не донесоха обещаното, нито следващия, нито по-следващия път. И кметът от Кърджали не носеше, кога от време на време идваше в селото преди избори, да преброи колко живи хора са останали, а и той все обещаваше, обещаваше… От как умря баба му Рада и той вече не се вясна в Звъника. Нямало вече такова село, заличено било, не съществувало… Ама то селото си е тук, на баира, на крачка от големия язовир. Малко село, някога махала, в която се бе родила, в която порасна и не напусна до ден днешен. Махала, която Звъника някога огласяше с вълшебния си неземен глас. Пееше откак се бе родила, още преди да проходи, така казваха всички възрастни съседи, така казваше и баба й. Бог я бе надарил с прекрасен глас, а баба й даде името Звъника, като на билето, с което тя, старата билкарка, лекуваше всички в махалата и в околните близки и далечни села, и махали. Баба й лекуваше раните им с билето, а Звъника лекуваше душите им с вълшебния си глас. Не минаваше празник без нея, не минаваше делник без гласът й да огласи местността, а птиците да й пригласят. Прочу се чак в големия град Кърджали. И неусетно, всички от околията, когато им се налагаше да споменат махалата, казваха „Махалата на Звъника“, а когато властта реши махалата да стане село, всички казаха, че най-много ще му прилича името Звъника. И така го кръстиха, няколко години преди да започне строежът на големия язовир… язовирът, този дето я направи вдовица. Бе далечната 1962 кога го строиха и нейният Петър, баш майсторът, падна от високата стената и се преби. Оттогава Звъника не отвори уста и никой повече не чу звънливия й чуден глас, който дотогава огласяше селото, а вятърът го разнасяше по заоблените била на красивата Родопа. Остана сама с единствения си син, който отгледа с двойна любов – нейната и тази на покойния му баща, с много любов, но в бедност. Така и не можа да го изучи, да стане строителен инженер, както мечтаеше. Не успя и да се задоми като хората, да й доведе снаха, да й народят внуци. Разболя се нейният Стоянчо още на младини. Слабичък порасна, хилав и срамежлив, но се справяше с работата в дърводелския цех в селото, допреди да го закрият. Демокрация било, ще разрушим стария цех и после ще построим нов, голям, като в Европа. Така трябвало, така сме щели да станем богати, като европейците. Но не стана така, както я приказваха. Затвориха цеха, разрушиха го, но нов никой не построи и хората един по един тръгнаха другаде да дирят къде да изкарат хляба си, да отгледат децата си. В Звъника останаха само възрастните пенсионери, но един по един и те напуснаха селото, кой прибран от децата си в града, кой закаран в старчески дом, кой във вечния си – там на бърдото.
И нейния Стоян тръгна да търси работа, далеч, чак в Пловдив. И идваше редовно в Звъника, обикаляше я, помагаше й. Но от пет години спря да идва, откак получи онова писмо, в което й писа да не се тревожи, че няколко месеца няма да си дойде, защото го пращали командировка в чужбина. Отивал само за няколко месеца, после щял да я вземе в Пловдив, защото щял да има пари за по-голяма квартира. И Звъника не се тревожи няколко месеца. Стоянчо никога не я бе лъгал и сега не я лъжеше, но трите месеца станаха четири, после шест, десет, година, две… пет… Колко пъти прочиташе единственото му писмо, да не би да не е прочела правилно какво е написано. После очите й отслабнаха и тя не можеше да вижда буквите. Но го носеше свито в торбичка в пазвата си, до сърцето, за да не го загуби. И сега, застанала на стръмния бряг, сложи ръка на гърдите, да се увери, че то е там. После премести ръка над веждите и присви очи, оглеждайки повърхността на водата, която блестеше като огледало. И в този момент моторът, чийто рев огласяше до преди секунди цялата околност изведнъж спря. Настъпи странна тишина, която сви сърцето на Звъника. „Ами, ако така ми се е сторило, ако е нямало никаква моторница!“ – помисли си, но после я зърна – като черна огромна патица, която се движеше бавно към брега. Вярно, че не я виждаше ясно, беше като в мъгла, но Звъника знаеше, че това бе моторница, а в нея ще има поне един човек. Не й трябваше повече, само един, но да е човек, истински човек с човещина.
– Хей, чува ли ме някооой! Тук съм горе! Аз съм баба Звъникааа! Тук съм ееей, тук съм!
– Внимавай да не паднеш от там, че ще се пребиеш! – чу Звъника плътния мъжки глас на единия човек от лодката, който с изненада гледаше старицата. – Какво дириш в тази пустош? Да не си се изгубила?
-Чакай там, ние ще дойдем при теб! – обади се и втори мъжки глас, и Звъника разбра, че в моторницата има и друг човек.
Двамата мъже завързаха лодката за един храст и запъплиха нагоре по брега. С усилие, костващо им десет минути стигнаха при Звъника и се изненадаха на вида й. Тя първо ги опипа с ръце, за да е сигурна, че те стоят пред нея, после се разплака.
– Коя си ти, бабо, какво правиш тук самичка?
– Аз съм Звъника от село Звъника… Ей го на, там зад онзи баир. Чух моторницата ви, затова дойдох. От месеци не съм виждала жива душа…
– Звъника казваш… от село Звъника? Има ли друга Звъника в селото ви, бабо?
– Не, няма друга. То и в цяла България мисля, че няма друга жена с такова име…
– Значи си Звъника… И си жива?
– Да, синко, жива съм… още съм жива…
– Господи… и си живееш в селото?
– Съвсем сама съм, от половин година останах съвсем сама. Няма други в селото, всички измряха…
– Кажи бабо, да нямаш нужда от лекар, или от нещо друго?
– Аз нямам нужда от нищо, чедо, нито от лекар, нито от хляб. Само искам да ми напишете едно писмо… до сина ми… Ей го на, тук е адресът на квартирата му! – извади тя торбичката от пазвата си и внимателно извади сгънатия плик. – Ето го! Напишете му едно писмо, пишете му, че съм умряла, та дано се смили над мен и дойде да го видя. Скоро ще умра, усещам, че ще умра… – изхлипа тя. – … Искам да го видя за последно. Добро момче беше, ама какво му стана? Забрави ме… съвсем ме забрави… Даже и писмо не ми пише… – и пак се разплака.
Мъжът, който до сега я разпитваше взе плика и се взря в адреса, и името на подателя. Нямаше грешка – Стоян Петров…
– Кога е роден синът ти бабо? – попита мъжът, който сякаш го бяха облели с гореща вода и пот изби по челото му.
– Стоянчо ли? Роден е на двайсет и девети май хиляда деветстотин и петдесет и седма година. Шейсет години ще направи след месец…
– Значи ти си майка му… и си жива? Господи…
– Какво става, Докторе? Ти да не познаваш сина й? – попита го другият мъж.
– Ще ти кажа после, Бояне…
– Ще му напишеш ли, сине, ще му напишеш ли това, което ти казах? Напиши му тъй, че съм умряла. Тъй може да се смили, да дойде… да го видя за последно… Аз да го видя, като той неще… – избърса, стичащите се по набръчканото си лице, едри сълзи.
– Да… ще му напиша… ще му напиша… Аз съм лекар, мога да те прегледам… А мога да ти уредя и място в старческия дом в града.
– Неее, не ми трябва никакъв старчески дом. Моят дом е в Звъника… Стоянчо как ще ме намери, като си дойде? Де ще ме търси?

– Докторе, я кажи сега, наистина ли познаваш сина на тази бабка? – попита Боян, когато се качиха отново в лодката.
– Да… Не го познавах лично, но се оказа, че съм се запознал с него посмъртно… Помниш ли преди три, може и четири години да беше, откриха труп на петдесет и пет годишен мъж в канавката по пътя извън Кърджали. В гората. Откриха го горски работници. Трупът беше разкъсан от диви прасета. Аз правих аутопсията. Оказа се, че първо е бил убит. Стоян Петров се казваше, от Звъника. Следователите намериха чантичката му с личната карта в нея, но без една стотинка вътре. Вероятно е бил убит за да го ограбят. Сега от писмото разбрах, че е бил в чужбина… Мисля си, че вероятно се е прибирал в селото, и е хванал такси или някой познат с кола, защото към това село няма автобус… По пътя се е разприказвал, че се връща от чужбина и… ето ти повод да те убият, за да те ограбят… Никой не го потърси. После от кметството казаха, че нямал живи роднини, баща му починал при строежа на язовира, не е бил женен, нямал деца, а майка му се казвала Звъника от село Звъника . Затова го запомних… Звъника… Сякаш ми звъни още в главата… Казаха, че щом не го е потърсила, вероятно е починала, защото селото вече е било безлюдно и заличено от регистрите… Никой не си направи труда да провери дали наистина е била мъртва… А тя, горката – жива била… Погребаха сина й в Кърджали… служебно…
– Боже, клетата жена… още го чака… и на умрял писмо иска да пише…
– Ще трябва да се погрижим за старицата, че в това безлюдно село, може и тя да стане храна на дивите прасета или, не дай боже, някои цигани да се довлекат в селото и да се гаврят с нея… Нали виждаш какво става с изоставени и самотни възрастни по селата в цялата ни държава?

Звъника си легна рано. И днес не дойде синът й, даже и писмо не изпрати, поне да отговори на това, което онзи добър доктор обеща да му напише. Вярваше, че докторът му е написал писмото. Усети човещината му, а човек с човещина не може да не изпълни обещанието си. После си помисли, че много бърза за писмо. Едва преди три дни срещна доктора. Сигурно и синът й още не е получил писмото му… Беше изтощена, не беше яла оттогава. Дори не усещаше вече глад, само водичка пиеше и чакаше. Чакаше сина си Стоян. Унесе се, въздъхна дълбоко и заспа. Не усети кога Стоян влезе в стаята й, седна до нея и я погали по побелялата коса. Звъника отвори очи и не можеше да повярва, че синът й стои до нея. Зрението й се бе възвърнало и тя виждаше толкова ясно, така, като в младостта си.
– Стоянчо, синко, ти си дойде! Къде беше толкова време, защо не дойде цели пет години? Поне писмо да беше ми написал!
– Ето, че дойдох, мамо! Дойдох да те взема и повече никога няма да се разделяме, никога! Хайде ставай, мамо, ставай и да тръгваме!
Звъника стана леко от леглото, хвана Стоян за ръка и се запътиха към вратата. А тя вратата сама се отвори и ярка светлина нахлу в стаята. Светлината заслепи очите й. Тя понечи да ги закрие с ръка, но преди да го направи зърна силуета на съпруга си Петър, който стоеше отвън с протегнати към нея ръце. Да, това беше нейният Петър – млад и хубав.
– Петре, ти нали беше умрял? – изненада се Звъника.
– Да Звънико, бях! Знаеш ли колко време те чакам? Със наш Стоянчо те чакахме. Ей ни на, вече си при нас! Ела, ела при мен да те прегърна!
Звъника потъна в неговата прегръдка. Почувства как сърцето й се изпълва с блаженство, стана й леко на душата, толкова леко, че се понесе като леко облаче нагоре, следвана от Петър и Стоян. Тримата се рееха в простора, който бавно ги попи в ярката си светлина.

Николинка Вълкова
01.07.2017 г
Тутракан